Щастливеца – между идеализма и нестаналото общество

На 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в гр. Свищов се ражда Алеко Константинов.

Алеко като дете

„Редица литературно-критически текстове, които споделят психографските възгледи на С. Бьов, както и всички биографически, определят личността на А. Константинов като „идеалист, наивник, несретник“, с една дума – неудачник. Почти навсякъде, по страниците на тези текстове, може да се срещне тълкуването на най-популярния Алеков псевдоним Щастливец като ирония в две посоки: първата, към политическата и социална реалност в България след Освобождението, и втората – към собствения живот на Алеко.

Алеко се ражда и живее в една семейна среда на патриархален баща, който носи в себе си чувство на вина, че е заразил децата си с туберкулоза... и нежна, но постоянно болна майка в резултат на силна простуда от сватбения ден. Ето какво пише по този въпрос Д. Мантов: „От лелите си Алеко знаеше, че се е родил с „лоша кръв“, цяла година бил между живота и смъртта. Слаби и хилави били и сестрите му, а две момченца се родили със силно проявена зараза и умрели по на няколко месеца“.

По-късно Алеко Константинов получава високо образование – завършва право в Русия – и свързаната с него юридическа практика (съдийска, прокурорска, адвокатска, а накрая – юрисконсулт в Софийска община) показва осъзнат опит да се утвърди в българското общество...

От тези години на живота на Алеко в София е и учредяването на приятелския кръжок „Весела България“ в една „полупорутена“ постройка на ул. Пиротска. Основни теми за участниците са културните и обществени проблеми на тогавашна България, докато политиката първоначално е периферна, макар и интересна тема. ...За мен разбирането на този период от живота на А. Константинов е свързан с осъзнаването и съществуването на различния друг субект, от което израства мечтания обществен модел на България. Едва след това идва участието му в българската политика. В този смисъл е и твърдението, че

при А. Константинов съществува и функционира силно развито обществено чувство (дори преди смъртта си, няколко часа преди убийството, в разговор със селяните от Радилово той се интересува от това „как поминуват“).

В най-кратка форма неговият живот може да бъде представен във формата: осъзнат и утвърден различен „аз“ – комуникативен живот с другите различни субекти съобразно идеята за изграждане на общество преди властта – оттук власт, която произлиза от обществото.

Иначе според горните оценки на литературните критици и биографи А. Константинов не е успял в живота. Какво ли се има предвид? Може би това, че не е спечелил пари, не е „построил“ къщи и вили – дори е продал къщата си в София - , или защото не е заемал високи политически и административни постове? А може би, защото се е отказвал, когато е бил на такива места? Авторите не обясняват. Сигурно обаче е друго. Този „неуспех“ на А. Константинов има пряко отношение към все нестаналото българско общество“.

Откъс от книгата „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин от Алеко Константинов“. Власт и знание“ от Гавраил Панчев (www.gavrailpanchev.com), с. 110 - 112