ОБРАЗОВАНИЕТО: ИДЕАЛЪТ ИЛИ ДИПЛОМАТА

През 1784 г. И. Кант дефинира идеала на Просвещението: “Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие /к. а./ е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено /к.а./ е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapere a ude! Имай смелост да служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението.” /И. Кант. Що е Просвещение? в: М. Фуко. Просвещение и критика. С., 1997, с. 9/

През 1881 г. Ив. Вазов публикува в сборника “Гусла” проницателното стихотворение “Дипломираните”. Непременно трябва да подчертая, че посоченият текст става публичен факт само две години след конституирането на Третата българска държава – това е съществено, защото моделът на българското образование е създаден през Възраждането в общините, а от 1879 г. насам просветата е постоянен компонент от централизираната българска държава.

Текстът на стихотворението “Дипломираните” – тук не ме занимават жанровите специфики на написаното – функционира върху непримиримата опозиция между лирическия “аз” и “дипломираните” лирически “те”. Първият релат от отношението е описан и представен чрез категорията “идентичност” /”какво съм аз”: “дете на естеството”, “саморасляк див”/, а вторият – чрез “дипломата”, т. е. усвоеното, а не открито или създадено, знание, кое то води дипломираните “през всичките врати и служби, и доходи”. Казано обобщено: Ив. Вазов описва и проблематизира корелацията “диплома – службогонство – конформизъм” като реален мотив, респ. резултат от образованието, чиито носители оценява като “лъжегении” и “лъжеспасители” /Ив. Вазов. Стихотворения и поеми. С. 1985/ Народният поет показва как идеалът на Просвещението може да бъде трансформиран и употребен за цели напълно различни от смисъла му. Последиците са съществени, за да бъдат оставени без критическо внимание.

Например: дипломираните кариеристи – титлоносители могат да се превърнат в “охранители”, ако използвам терминологията на Платон от неговата етатична теория за “запазените места”, на политическата власт, каквато и да е тя. Прозрението на Ив. Вазов наистина впечатлява: П. Бурдийо определи интелигенцията като “фракция на властта”, а Н. Бердяев проблематизира опозицията между интелигенцията и интелектуалците като описа способността на първата да превръща политическите теории в догми – Цв. Тодоров говори за сциентизъм с идеологическа генеалогия – и така практически сериозно подпомага политическата власт да ограничи съществено свободата и творчеството на личностите и обществото, а вторите дълбоко осъзнават науката като хипотеза и не забравят, че тя не трябва да губи “веселостта” си /Фр. Ницше. Веселата наука/, ако не иска да се превърне в метафизика; интелектуалците никога не заличават принципната разлика между диктаторската и демократичната политически власти, т. е. те може да не са идеологизирани и политизирани, но задължително имат високата политическа култура, за да разбират че свободата и правото, респ. задължението са винаги за предпочитане пред религиозната и политическата теодицея.

И още. В дълбочина текстът на Ив. Вазов благоприятства създаването на фигурата на вдъхновения аутсайдер, на творческия субект извън “крепостните” стени на училището, нагиздени или надупчени със знаците на прелъстяваща подчиненост, чието битие е определено от корелацията “ценност – знание”, която кулминира в креативност. Проницателността на Ив. Вазов е безспорно познавателно благотворна, защото “уча” и “училище” са различни категории, независимо от основополагащата морфема в двете думи: “уча” зависи от Идеала на Просвещението и съответно е неограничено от политико-социалната и етатична конюнктура, т. е. “уча” формира отворен знаниев модел дори при затворена политическа система, докато “училището” е във висока степен подвластно на Дипломата и следователно продуцира затворен знаниев модел и при отворена политическа система, а при затворена същият се изживява като притежател и изразител на “истината”, при все че плагиатства от политиката, респ. идеологията като се опитва да скрие напуканото си чело от дългото коленичене пред трона на Властта зад патетично – гротесковия вик “Еврика”, свирепо ехо от поредният партиен конгрес или конференция. Ето какво пише по същата тема Дж. Стайнър, един от най-задълбочените лингвисти на съвремието ни: “В наше време академичният пост, одобрението на професионалния кръг, подкрепата и лаврите, които той раздава, не рядко са симптоми за приспособленчество и посредствена конвенционалност. Някаква степен на отхвърленост, на принудителна откъснатост може да е едно от условията за значима работа... В поетиката, във философията, в херменевтиката произведенията, които си струват, най-често се създават срещу течението и в отхвърленост”. /Дж. Стайнър. След Вавилон. С. 2015. с. 15/

Размислите на Ив. Вазов и Дж. Стайнър са епистемично ефективни, защото могат да послужат за създаването на нови теории и експликации на съществени хуманитарни теми:

1. От описаната фигура на аутсайдера произлиза нова теория за меритокрацията, защото същият може да бъде описан и конструиран като “аристократа на таланта”, по израза на Кр. Лаш, тъй като точно креативният принос фундира меритократичното. Теорията е принципно различна от тази за класовия – или наследствения – произход на меритокрацията и снема дебатите относно отнемането на качествените лидери от низшите класи в посока и полза на висшите и съответно затвърждава маргиналното положение на първите, а това по същество е усложнен, рафиниран и перфиден вариант на “запазените места” на Платон. /Кр. Лаш. Бунтът на елитите./;

   
   

2. Темата за дипломирания конформизъм е особено значима специално в български контекст, защото “днес” /2017 г./ в България функционират над 50 висши училища, а това означава множество титли, привилегии, схоластични научни конференции, чиито доклади танцуват квазиевристично на границата между плагиатството, културтрегерството, хедонизма и скритите политически поръчки, влияния в различни посоки и “вдъхновяващи контакти” с политиците, от които зависи държавния бюджет, но преди всичко множество дипломи, а приносът, според смисъла, който влага в понятието К. Л.- Строс, мерджелее в лабиринта на описаните по-горе отношения. Или с други думи: конформизмът тук е “без брегове”, ако перифразирам социалиста Р. Гароди; проблемът става оше по- сериозен, ако се добави убедителната теза на А. Камю за революцията като създател на метафизичен конформизъм /А. Камю. Разбунтуваният човек/: в Третата българска държава има досега три революции – национална, комунистическа и либерална. Цялостният проблем е: а/ застрашителен, защото конформизмът е на път да създаде хомогенно общество от адаптиращи се хора, чиито разсъдък е заменен от езика на държавата и медиите; изложената току-що теза е в опозиция с аргументираното разбиране на Д. Бел, според което хомогенни общества няма /Д. Бел. Културните противоречия на капитализма/; и б/ обяснителен, тъй като става ясно защо по-голямата част от българската интелигенция мълчи оглушително – тук клишето е адекватно, защото изразява надисторически смисъл – относно юридическото наказание за множеството политически, финансови, икономически и социални престъпления на комунистическата и посткомунистическата политически власти, в чието поле демокрацията агонизира или по израза на Кр. Лаш квазиелитите извършват “предателство към демокрацията”;

   
   

3. Конформизмът слага край на “бунта на масите” /Х.О.-и-Гасет/, въобще на “ерата на тълпите” /С. Московичи/ и възвестява епохата на елитите – образователният е част от тях - , които носят характеристиките на масите или казано с предупреждението на Кр. Лаш демокрацията ще загине не от липса на толерантност, а от конформистко безразличие.

   
   

Ако текстът на “Дипломираните” бъде буквално интерпретиран, можем да стигнем до идеята да закрием училищата. Мисля, че Вазовият текст следва да бъде разбран конструктивно, т.е . ако училището създава конформисти, то трябва да бъде непременно преучредено, за да открие отново пътя към Идеала на Просвещението.

Какво представя образованието в България “днес”? Просветата е не само одържавена, но и почти изцяло политизирана: Комисия по образование и наука в Народното събрание, министър на образованието и науката от управляващата партия, или коалиция, началникът на РУО обикновено е от същата политическа формация или формации и т. н. до постоянни договори на учителите от детската градина до академика от БАН. Тук непременно трябва да добавя все по-доминиращата роля на държавното образование спрямо семейството. Не е необходим специализиран анализ, за да се установи дори пространственото разграничаване между двете институции: имам предвид силно ограничения достъп на родителите при посещение в детските градини и училищата.

Алтернативата на този етатичен модел, който преутвърждава позицията на “Чудовището” /Т. Хобс. Левиатан/ и разпръсква във всички посоки прелъстителен конформизъм не е магическият език от вида “Сезам, отвори се!” или плуралистичната либерална логорея, а възстановяването в осъвременен вариант на Възрожденския български образователен модел. Припомням го най-общо: всяка община избира училищно настоятелство, съставено от най-значимите личности на общността; същото определя програмата, респ. бюджета и назначаването на учителите за ограничено време съобразно локалните интереси и цели на жителите на общината; учебната година завъшва с публичен изпит на учениците и отчет за изпълнението на бюджета; трябва изрично да се подчертае, че описаният модел е антропоцентристки. /Ив. Вазов. Под игото; Б. Пенев. Историята на новата българска литература. Т. ІІ; А. Димитров. Училището, прогресът и националната революция. Българското училище през Възраждането./

За сравнение – пример от Франция. Фр. Евалд и А. Фонтана пишат: “Преподаването в Колеж дьо Франс се подчинява на особени правила. Преподавателите имат задължението да изнасят по 26 часа лекции годишно /като най-много половината от тях могат да бъдат под формата на семинари/ те трябва да представят всяка година оригинално научно изследване, което ги принуждава да обновяват постоянно съдържанието на своите лекции. Присъствието на лекциите и на семинарите е напълно свободно; то не изисква нито записване, нито диплома. А преподавателят също не представя никаква диплома. /к. м./.” /М. Фуко.

Анормалните./ Дж. Стайнър обобщава: “Да се говори за френската образователна система означава да се засегнат централно дълбочинни структури на френската история и общество.... Човек често остава с впечатлението, че по време на Третата република, известна също като Republique des professeurs, едната половина на Франция е била общо взето постоянно заета с преподаване и изпитване на другата половина. Академичните постижения са били – още са, макар и в намаляваща степен – въпрос на обществен интерес и внимание.... Точната класация на онези, които са издържали agregation /ежегоден изпит на избор на учители за лицеите, б. м./, все още се публикува. Славата може да зависи от десета от точката... Не по-малко от важни политици, те самите обикновено високо образовани, не по-малко от писатели или видни предприемачи, тъкмо гуруто, вдъхновеният учител /Ален/, харизматичният преподавател в College de France /Барт, Фуко/, е бил винаги във фокуса на националния интерес”. /Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги/.

Убеден съм, че думите на Лиотар, поради двусмислието, което пораждат в нашия контекст, са достойни за финал: “Вървим напред, неодомашними, но предпазливи. Малко насила. Придвижваме се, но миналото в думите чака нейде пред нас. Присмива ни се”. И за да няма колебание: или антропоцентритски знаниев модел, или власт, обгрижвана и охранявана от конформисти, накичени с гирляндите на кариерата.

Гавраил Панчев